В търсене на баланс

Работата и удоволствието, удоволствието и работата… къде е границата и възможно ли е постигане на равновесие?

Ще започна с това, че едно е стрес, друго е напрежение. Стресът е съвсем естествена реакция на тялото ни, когато сме изправени пред заплаха или някакво изискване. В такава ситуация централната ни нервна система реагира като освобождава хормони и невротрансмитери, които изправят тялото в режим на готовност. Има полезен стрес, който ни помага във важни ситуации – чували сте израза „работи по-добре в стресови ситуации“, нали? Разбира се, всяко нещо има граници, а дали ще изпаднем във вредния стрес зависи най-вече от мисленето ни и самосъзнанието, което имаме.

Случвало ли ви се е да „прегорите“?
Жаргонното понятие burnout, което все по-често използваме в разговорите и ежедневието си вече съвсем официално е болест. Преди месец Световната здравна организация включи синдрома на професионалното изчерпване (именно същото) в Международната класификация на болестите. Изведени са три основни причини, които водят до това състояние – 1) чувство на изтощение 2) свързване на работата и работното място с негативни емоции и чувства 3) намалена професионална ефективност и демотивация.
Хм… някой да се припознава?

Интересно е, че бърнаут се забелязва предимно у хора, които работят това, което наистина обичат. Каква ирония, а?
Защото в даден момент се отдават толкова много, че наистина нямат спирачки и правят всичко възможно, за да свършат задачите, които са си поставили.

Според едно проучване по-горният случай е класически пример за love-hate relationship. Защото толкова обичаш това, което вършиш, че няма как любовта да е постоянна, има и моменти на конфликт, нали? Получава се обсесивно състояние, което логично води до стрес. Хроничен стрес.
В Америка всеки трети случай на работен бърнаут се описва така: Границите между работа и личен живот са толкова размити, човекът приема работата си за призвание и съответно не се разделя от нея по никакъв начин.
И после идват инсомнията, депресията, тревожността, емоционалното и психическо изтощение, загуба на сетивност и не само.
И какво? Оказва се, че когато не се напрягаш, не влагаш 100% от себе си и просто отиваш в офиса, вършиш някаква дейност за 8 часа, след това се прибираш и така до следващия ден – перманентното спокойствие поне в тази сфера от живота ти е подсигурено.

Не знам дали са ви попадали термините „karojisatsu“ и „karoshi“ – социалният феномен в Япония, който се изразява в самоубийства в следствие на претоварване и стресови условия в работата. И това ако не е сериозен проблем? Икономическото развитие е важно, няма спор. Също така съм наясно, че там има култура на прекалено дълго работно време (включващо и спане на работното място) и това не е нещо ново, както и че самоубийството действително е част от историята на японците и на него се гледа като на висша проява на чест в трудна ситуация, обаче… сериозно притеснително е. Но независимо от държавата, местоположението, професията и т.н. – всеки носи своята отговорност.

А в нашето „always on“ ежедневие е все по-трудно да поставим някакви дигитални граници.
Кой от нас не си е проверявал мейла вечер или пък през уикенда? При мен имаше период с постоянно писукащи нотификации. А когато работата ти е свързана със социални мрежи, няма такова нещо като влизане там за лично удоволствие, защото винаги се включва някаква част от мозъка, която започва да мисли и на работни честоти.

Пиша този пост, защото размишлявам по темата от известно време, а блогът е отражение на мен самата.
Имам смътното усещане, че потокът от хиляди объркани мисли няма да спре скоро, но пък да видим до какво ще доведе.
В част от отговорите си намирам/залагам следните цели:
Поставяне на истински ясни граници, както и да се научим да отказваме и още нещо, което е по-важно – да успеем сами да се откъснем, да си дадем време, в което просто да не правим нищо.
Не, това не е егоизъм. И не, това не е грешно. Няма нищо лошо, напротив, за уважение е.

С Теодор имахме такъв опит преди седмица – прекарахме целия ден навън само двамата – без да сме залепени за телефони или друг тип устройства. Само аз, той, скутера и спрялото лятно време в града. Истинска форма на „време за нас“.
Е, на следващия ден ефективността ми определено бе доста по-висока.

Съвсем не прокламирам единствено времето за почивка. Вярвам, че удоволствието от добре свършена работа е безценно. Зарежда с такава енергия, че после искаш да правиш още и още…
Всички сме наясно и с обратната крайност – монотомията и скуката, когато нищо не грабва вниманието ти и не намираш смисъл да вършиш каквото и да е. Вълшебната думичка? Баланс.

Ще споделя, че към момента се намирам в ситуация, в която искам прекалено много и не знам накъде да насоча енергията и усилията си. И то да е правилно решение. Борбата и мисленето са един непрекъснат цикъл, надявам се да се стигне до консенсус в някакъв момент. Както казах по-горе – да видим… 🙂 Междувременно наблюдавам и се забавлявам с изказвания от типа: „О, я се виж ти – перфектен живот си живееш, нищичко ти няма“. Хей, всички имаме проблеми – на някои са по-сериозни, на други – не толкова, но не забравяйте, че всеки един минава през нещо и докато не сте наясно с личните терзания, емоции и мисли на даден човек, всяко заключение е нерелевантно. Да не говорим за общите изказвания и прибързани намеци или умозаключения. Тъпо е. Замислете се.

Което ме води до един проблем, който си отглеждам от години, а тъкмо открих и акронима му – FOPO (Fear of people opinion).
Страхът и зависимостта от мнението на другите хора са се превърнали в ирационална и непродуктивна натрапчивост в съвременния свят и негативните ефекти са необозрими. Разбира се, че сме социални същества и живеем в обществени групи. Желанието за социално одобрение ни е заложено най-вероятно още на генетично ниво. Но парализиращият страх да не се харесаме понякога подкопава способността ни да преследваме живота, който искаме да имаме. Съгласни?

Повечето от нас преминават през него (живота) с общо чувство за това кои са и в много случаи това е достатъчно. Върши работа. Но ако искате да разберете и осъзнаете повече, да придобиете максимален опит, да бъдете възможно най-добри – това, което винаги съм намирала за надменно и арогантно, а именно непукизмът, всъщност помага да се развие един по-силен човек с по-дълбок смисъл за това кой е той. Възможно е точно това FOPO да ни пречи да излезем от иначе клишираните и широко обсъждани зони на комфорт. Това, което исках да кажа по-горе е, че като хора е съвсем естествено да растем и да се реализираме, да надрастваме себе си и да успяваме да преодоляваме бариери. И ако чуждото мнение ни пречи, най-логично е да се опитаме да се абстрахираме от него. Така или иначе сами носим отговорност за действията си. И ако вътрешно сме стабилни, то и външните фактори трудно ще ни влияят.

Но да се върна на заглавието си – балансът.
Забелязали ли сте, че в много случаи когато намерим време за почивка, за странични дейности, за излизания с приятели, пътувания и т.н., като цяло всяко приятно занимание или преживяване, което е споделено в социалните мрежи все ще вземе да получи коментари или съобщения от сорта на – „Абе, я се спри, не ти ли писна все по почивки да ходиш?“ и „Тази пък, не знае какво е истинска работа – все е някъде.“ ЪЪъъъъ, не? Престъпно ли е да искаш да имаш живот извън офиса? Нашето поколение било разглезено и се отпускало – искало да си позволи много неща, а забравя, че в основата на всичко е работата, работата и пак работата? Ами не. Отново не. Може и да е било така преди години. Радвам се, че в момента се оформя съвсем различно мислене.
Все пак предполагам, че тази твърда стена ще продължи да съществува и се чудя дали ще се появи подобна такава между нас и следващите поколения – тогава, когато ние сме на 50 например. Кой да ти каже?

Наскоро слушах един от любимите ми подкасти Ctrl, Alt, Del с участието на Elizabeth Gilbert (авторката на „Яж, моли се и обичай“), която току що е издала нова книга. Всъщност завършвам този пост с покана да си го пуснете. Та тя спомена нещо много интересно, което в контекста си се отнасяше за жените в работна среда, но завършваше така: „Учат ни да сме борбени жени, силни жени, упорити жени, успяващи жени… а защо никой не се сеща и за „релаксирани“ жени? Жени, които не се напъват да бъдат нещо, което не са. Жени, а и не само – хора, които слушат вътрешния си компас и знаят къде стоят, какво правят и къде се намират. И всичко това им носи спокойствие, твърдина, баланс. Хора, които не мислят дали отговарят на общоприетите очаквания, а се наслаждават на живота си такъв, какъвто е, задвижван изцяло от техните собствени решения. Желани решения. Без FOPO. Без работа, която те измаря до крайно изтощение. Без стигма. Без предразсъдъци. Без табута. Свободни.

Пожелавам ни го.


Автори на илюстрациите в тази публикация са:

@eugeniedbart
@by.danbee
@demira13
@carlallanosillustrations
@madelinekate_illustrates
@abbey_lossing


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *