Кейптаун: Началото на пътешествието

Взаимоотношенията ни с Африка започнаха преди три години от Занзибар и за мен тя продължава да се отличава с усмивките на местните, които те посрещат дружелюбно с: „Не се притеснявай, тук нямаш грижи“. Приключенията са буквално на всеки ъгъл или по-скоро зад всяка палма. Място, на което можеш да се изгубиш, без никакво желание за обратно „намиране“. Най-красивата природа и най-магичните залези. Тогава си мислех, че по-красиво няма. А всъщност имаше… и го открихме в южната част на континента.

Нека ви разкажа как се случи.

Няколко седмици след сватбата вкъщи все още цареше абсолютен хаос, отваряхме картички, сортирах предмети за връщане, прибирах аксесоари, дрехи и всички тефтери, които бях изписала. В един от дните погледнах към прилежно разрязания глобус, който майка ми и нейни приятелки сътвориха и погледът ми обходи цялата планета. Знаехме, че със сигурност искаме да пътуваме извън Европа, но къде и кога?

Обсъждахме дълго – само двамата, в компания с приятели, с кумовете и отново пак само двамата. Изяснихме: Теди искаше Коста Рика, а аз – Африка. 😀

Е, познайте чие желание надделя?

Всъщност и двамата отдавна си мечтаехме да отидем на сафари, а и отзивите бяха все положителни. Пък и природата на този континент винаги ни е привличала. Захванах се да търся и проучвам. Вече бях попадала на кадри от любими блогъри, които бяха изминали този път. Разрових се надълбоко. Ама наистина. Близо месец събирах информация – четох статии, пътеписи, блогове, форуми и книги. След това преминах към визуалното съдържание – снимки, снимки и още снимки. Видеа в Youtube.

В края на eсента дилемата ни беше следната: Южна Африка или Кения. На второто място искахме да посетим Giraffe Manor – вероятно сте попадали на невероятни снимки от там? След като разбрах, че дават успокойтелни на жирафите, за да могат хората спокойно да имат досег до тях, мнението ми коренно се промени. Решихме, че ще обикаляме из най-южната част на континента, за да можем да видим повече места. Организирахме абсолютно всичко сами и искам да ви кажа, че се радвам супер много – получи се по-добре отколкото сме си представяли.

Южна Африка ти поднася незабравими преживявания, които презареждат тялото, разширяват кръгозора и предизвикват сетивата. Градовете са интересни и разнообразни, саваната – необятна, а двата океана и планините – величествени. Духът на тази страна остава с теб след като си тръгнеш и ти шепти честичко – кога ще дойдеш пак?

Но да се върнем към началото.

Първо взехме билетите. Избрахме да летим през Лондон с директен полет от 12 часа и то през нощта. И в двете посоки успяхме да поспим, а и беше много удобно. На връщане дори се оплаквах, че не съм успяла да изгледам набелязаните филми, нито пък да си дочета последната книга за пътуването. British Airways имат интернет на борда на голяма част от самолетите си, а това може би ще се окаже плюс за доста хора.

Пишейки, се пренасям обратно там – в самолета, будна от има-няма 30 минути и с цялото възможно вълнение, събрано в тялото ми. И преди да кацнем, (в спомените ми) ще ви разкажа малко за Кейптаун, който е в основата на тази първа част от пътеписа. Всъщност реших да разделя разказа си на три части – Кейптаун, сафари и пътуването с кола по цялото източно крайбрежие, защото рискувах да ви отегча с прекалено много текст, а и с моето темпо публикуването щеше да се случи година по-късно.

Бях истински притеснена, защото масово ми разказваха за убийства, грабежи, нападения и изнасилвания. Чудех се – ама ние какво ще правим три дни в Кейптаун? Дали не трябваше просто да запазя две пълни седмици сафари? Радвам се, че не съм послушала страховете, защото откровено казано – не видяхме нищо такова. Напротив – останах пленена. Но след малко ще стигна и дотам. Това, че не сме станали свидетели на престъпност, не означава, че тя не съществува. Това, че ние нямахме проблеми по време на престоя си, не означава, че такива липсват.

Само преди година градът преживя криза, свързана с водозапасяването, а опасността съвсем не е изчезнала. Реално причина за това са няколко поредни сухи зими, както и изключително спаднали нива на язовирите. Населението пък се е увеличило в последните години и съответно потреблението – също. В резултат на всички тези фактори са били наложени редица мерки, сред които и ограничението от 20 литра на домакинство на ден. По време на пътуването ни забелязахме много табели с молби за рециклиране, използване на алтернативни варианти за почистване, дори и за по-рядко използване на баните (за вана дори не можеш и да си помислиш).

И не че ви разубеждавам, но убийствата в града са се увеличили с 60% в последните 8 години. Някак не се връзва с всички онези красиви снимки от плажове, а? Само на няколко километра от тях се намират квартали, за които не смеех да потърся информация, просто знаех, че са забранени и това е. Безработицата и бедността понякога са заразни. А там са се разпрострели в огромни размери. И затова Кейптаун се нарежда в челната 10-ка на най-опасните градове в света. Дори и да избягваш определени зони, вечер е препоръчително да не излизаш никъде (освен ако не си с охрана или кола).

Но отново – нашите впечатления бяха съвсем различни и да, внимавахме, но и решихме да опознаем по-добре мястото, от което започваше меденият ни месец.

И така: в Кейптаун пристигнахме една януарска сутрин, която трудно ще забравя. По това време от годината там е лято и температурите бяха сравнително високи – около 28 градуса. На летището, а и както по-късно установих – навсякъде хората, които имат досег с туристи са много мили, спокойни и услужливи. Извикахме си Uber и след 15 минути открихме дома ни за следващите дни – La Grenadine. Това е ферма от 19 век, която двойка артистични французи – Maxime и Melodie преобразяват по много симпатичен начин. В градината им растат нар, авокадо и маслини. Да закусваш на дървената масичка под тях беше истински рай. Бих го сравнила с оазис в пустинята, тъй като самият град е много оживен, а там вътре времето просто спираше. И тук отново ще кажа – добре, че следвахме съветите на Ради.

Бързахме да излезем за разходка и понеже бяхме гладни, а и нямахме търпение да опитаме местната кухня, без да му мислим се насочихме към Кloof Street House. Старата викторианска къща е скрита между сградите, но след като я откриете можете да бъдете сигурни, че сте попаднали на правилното място. Всичко е толкова вкусно, че ти се иска да поръчаш цялото меню. Ние пробвахме заложихме на морски ястия. Сосът към мидите, които си поръчах беше невероятен – за жалост нямам никаква идея какво точно имаше в него.

Следобедът ни продължи в спокойна разходка, която ни отведе до колоритния Boo-Kaap. Това е един от най-старите квартали в града, а и е изключително очарователен с ярко оцветените си домове. Жителите му са потомци на роби (с предимно малоазиийски произход), които са били доведени от холандци през 16 и 17 век. Днес е туристическа дестинация и както можете да предположите – абсолютна instagrammable локация.

След като изтормозих Теодор за няколко снимки, наградени с по един сладолед, продължихме пеша към пристанището – Victoria & Alfred Waterfront. То привлича хиляди туристи със своите магазини, ресторанти, нощни заведения и музеи. Името му почита английската кралица Виктория и втория й син Алфред. Там има над 80 заведения и бързичко избрахме едно от тях. Поръчахме си вино и се наслаждавахме на африканското слънце, както и гледката към океана. Изкарахме следобеда (аз – леко замаяна от виното) в сладки приказки, обсъждане на местните и общо взето всичко, което ни попаднеше пред очите. Още не осъзнавахме къде се намираме.

Оказа се, че местният стадион (този от Световното през 2010-та) е доста близо, затова си взехме Uber и минахме покрай него по пътя към вкъщи. Теодор разпитваше шофьора за локалните отбори и мачовете, които се играят. Аз просто попивах всичко, което минаваше пред очите ми. След като пристигнахме обратно в хотела реших да чета в леглото и можете да се досетите – неусетно съм заспала. 🙂 Събудих се тъкмо за вечеря, която за наше улеснение беше в ресторант на същата улица. Както вече споменах, в Кейптаун не е особено безопасно да се разхождаш навън вечер, затова и бях доста притеснена за сигурността ни, колкото и за забавна да ме намираше моят съпруг в този момент.

Решихме да пробваме всичко, което ни препоръчат и така се оказахме с две огромни чаши местен джин коктейл и чинии пълни с всякакви морски деликатеси.

Някак успяхме да изкараме до 12 и та-дааам вече имах рожден ден! Изсипаха се куп изненади – тортичка със свещ и цвете (не знам къде е успял да ги намери) от Теодор, картичка от мама, подарък от колегите и хиляди мили пожелания. Но някак не го усещах като празник, а по-скоро просто като началото на втория ни прекрасен ден в Южна Африка. И такъв беше.

На следващата сутрин закусихме (френски кроасани, любимите ми) и бързичко се насочихме към музея Zeitz Mocaa. Наричат го „африканският Tate Modern“ и мога да разбера защо. Първо – сградата е уникална, но тъй като не разбирам кой знае колко от архитектура, ще спомена само това, което научих на място. Английският архитект и основният инвеститор на проекта (CEO на Puma) решават да запазят оригиналната структура на зърнен силоз, а на последният етаж оставят място дори за хотел и ресторант. Гледката, която се открива от там е невероятна, тъй като се намира до самото пристанище и съответно можете да гледате както града и планината, така и океана. Иначе музеят е посветен на африканското модерно изкуство и събира най-богатата колекция в цял свят. Като типичен фен на италианския ренесанс, не успях да харесам нито една картина или скулптура в Zeitz Mocaa. Но посещението напълно си заслужаваше и с това първите часове на рождения ми ден вече събираха нови преживявания.
Но как можем да сме в страна, заобиколена от оекани и където в момента е лято и все още да не сме стигнали до плажа?

Ей този въпрос не спря да ме тормози, затова бързата ми проверка из списъка с набелязани заведения ни отведе до крайбрежната зона и The Bungalow. То e част от тенис клуба The Glen и предлага както вкусна храна, така и живописна гледка към плажа Clifton. Първо – обслужването е повече от разглезващо, второ – храната беше толкоа вкусна, че облизвах не само вилицата и чинията, ами и исках още. И трето – изненадаха ме, след като разбраха, че имам рожден ден.

Изпихме и една бутилка вино, с което мисията ни да се разходим по плажа изглеждаше почти непосилна. Затова решихме просто да се излежаваме. Но какво ти спокойствие, аз исках да разгледам всяко ъгълче от този плаж, вълнението отново ме беше заляло. И така, оставих Теодор да се пече (без да се е намазал) и баааавничко (защото вие преял човек да тича виждалили ли сте ?) тръгнах по брега.

@Gray Malin

Вътрешната хармония, която изпитах е трудна за описване, но няма и нужда да се опитвам. Мислех си – това е най-хубавият рожден ден. Изобщо това е най-хубавият ми ден досега. По-хубав и от сватбата. Следващите две седмици доказаха, че може да става и по-хубаво.

Поредната ни цел за деня беше планината Table Mountain. Уау, колко бях чела и разглеждала преди това! Нямах търпение да се качим, дори си въобразявах, че можем да идем и до Lion’s Head. Ех, планове, планове…

Въодушевление е твърде слабо определение за състоянието ни. Първо: гледката е невероятна – панорамата, която се открива към града и океана спира дъха ти. В планината могат да бъдат открити над 2000 растителни вида, затова аз се отправих на разходка, която включваше непрестанно снимане, клякане, мирисане и оглеждане на всеки храст и цвете.
Ако сте се запътили натам, ще ви зарадвам с факта, че горе са направили и остъклено заведение, от което можете да наблюдавате залеза. Малко е странно в сравнение с дивата природа наоколо, но какво да се прави – туризмът го изисква.

Слизайки обратно към града, нямахме конкретни планове и затова просто акустирахме в района на вече любимата ми улица – Kloof. Бях чела някъде, че в района на Кейптаун има куп дестилерии за джин и като заклет фен се чувствах длъжна да пробвам поне 5 местни бранда. И така се озовахме в един миниатюрен джин бар, чийто вход обаче е магазин за шоколад и кафетерия – Honest Chocolate.

Всичко изглеждаше много вкусно, затова решихме да пробваме няколко от бонбоните, един тарт и последно – хайде, още едно (думите ми тогава) – кейкче. Все пак имах рожден ден 🙂 С по две пълни чинии в ръка се настанихме в двора и докато аз се опитвах да отговоря на максимално много съобщения, Теодор вече беше открил джин бара и поръчваше коктейли. Как да ви кажа – това беше още един от тези моменти, които не си планирал, но ти се услаждат толкова много. И не, не беше само заради шоколада.

Обратно в къщата ни очакваше бутилка изстудено вино и аха да кажем – „Еййй колко са мили тези хора!“, забелязахме, че към него има и бележка. Кумовете ни успяха да ме изненадат дори там и то с най-любимото: вино! 🙂 Казахме си „Наздраве“ и докато аз вече абсолютно замаяна – къде от слънцето през деня, къде от изпития алкохол или просто многото впечатления, си мечтаех за малко сън. Да, ама не! Без да се усетим, навън беше започнало да се стъмва, а ние имахме резервация за вечеря и то от онези, за които ако закъснееш с 10 минути, дават масата ти на друг. Метнахме по едни дънки и хайде тичешком към ресторанта (добре, че беше в района). Oткрих го от една случайно прочетена статия в Elle Decoration, не ме питайте как стигнах до нея, но да се върнем на заведението: Името му е FYN и се намира на петия етаж в сграда – паметник на културното наследство в центъра на града . Ние успяхме да хванем розовите памуци в небето, заедно с последните лъчи от залеза и съблазнителния силует на планината на заден фон. Започнахме с чаша бяло вино – chenin blanc, може би най-разпространения сорт в Южна Африка. Трудно е да не го харесаш, тъй като е вид, който лесно си пасва с много и различни вкусове. Но за виното ще има повече в последната част от пътеписа.

За FYN знаех три неща:

  • Мястото беше отворило преди два месеца
  • Главният готвач и собственик тъкмо беше влязъл в списъка на 300-та най-добри готвачи в света (на „The Best Chef Awards 2018“ )
  • Всички мнения за храната бяха просто „уау“

Peter Tempelhoff (гореспоменатият) описва кухнята като спокойна, модерна и изискана. Всъщност fyn означава именно изискан. Всичко там се крие в малките детайли – от керамичните съдове по поръчка, в които се сервират изящно представените ястия на Tempelhoff и изпълнителният готвач Ashley Moss до перфектното съчетание на вкусове в отделните ястия. Усеща се японско влияние в поднасянето на част от тях, а ако трябва да обобщя – за мен всяко следващо беше наслада за очите, рецепторите и душата ми.

С това кулинарно вълшебство приключвам тази първа част, тъй като на следващия ден отпътувахме към Kruger park, a там предстоеше най-вълнуващото: сафарито!

Надявам се да не ми отнеме още 3 месеца да разкажа и за него 😀

До тогава:
Keep it wild…and stylish, of course!

2 коментара

  1. Тези снимки, този текст… уау! (просто, четейки, се пренесох там и да, речникът ми обедня пред гледките и вълшебството на това място).
    Невероятно е, наистина, завиждам ти благородно и се радвам, че винаги мога да те питам и за още :)))
    Чакам с нетърпение следващата част и ти пожелавам много такива пътешествия, за да ни взимаш и нас с теб чрез блога <3

    • Нели, благодаря ти много за милите думи!
      Наистина е вълшебно, особено когато си там и изживяваш всяка емоция 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *